Когато едно бебе се влюби в родителите си, се случва нещо интересно. То осъзнава, че може да има влияние върху тях. Когато се усмихне на мама, тя му се усмихва обратно. Когато протегне ръка към татко, той също му протяга ръка. Бебето изразява чувство или намерение, а неговият грижещ се отговаря. Това е началото на комуникацията; бебето и възрастните около него водят диалог.
Можем да разглеждаме тези диалози като отваряне и затваряне на кръговете на комуникация. Когато детето протегне ръка – например с поглед – то отваря кръга. Когато родителят отговори – като отвърне на погледа – той надгражда действието на детето. Когато детето от своя страна отговори на родителя – с усмивка, звуци, жестове или дори като се обърне – то затваря кръга. Когато родителят отговори на реакцията на детето – като му подаде играчка, каже „Не искаш ли да играем?“ или имитира звуците на бебето – и детето реагира с нов жест (поглед, усмивка или движение на ръката), те отварят и затварят още един кръг.
Двупосочната комуникация е от съществено значение за всяко човешко взаимодействие. Тя също така позволява на децата да научат за себе си и за света. По-голямото дете прегръща учител, и учителят го прегръща обратно; то научава, че е оценено. То бута друго дете, и другото дете започва да плаче; детето научава, че неговите действия могат да предизвикат сълзи. Без тези съществени преживявания в двупосочната комуникация, децата не могат да формират основно усещане за намерение, което означава, че не могат да започнат да изграждат истинско усещане за това кои са те или да видят, че светът е логичен.
Още информация тук: https://www.icdl.com/dir/fedcs/capacity-3